Разказчета

Ами... на мен по принцип силата не ми е в разказите, но като за начало ще ви пусна едно.. ъъ.. нещо. Не се получи особено добре, приемам критика.

За картофите и Смъртта

Живял някога един картоф.
Може би глаголът "живял" ви се вижда твърде неуместно употребен. Е, не е. Не, няма нужда да ми чертаете сложни схеми за еволюцията на картофите. И не, не се налага да изтъквате очевидната липса на мозък при тях.
Да, знам, че липсва всякаква логика!

Точно това си мислел и картофа.
"Седя си аз във влажната земя", разсъждавал той, "И си мисля, че няма никаква логика. Но какво е логиката, ако не удобно средство, за да обясним случващото се. Така де, ако картофите по принцип живееха, то това щеше да бъде логично. В крайна сметка логиката е нагласена според Вселената, а не Вселената според логиката." И след това се изтягал назад, доволен от блестящия си ум.
Би изтанцувал един щастлив степ, но за степа все пак се изискват крака.

Тук е момента да прекъсна за едно разяснение към учителите по литература: Не, уважаеми дами и господа, животът на картофа не е метафоричен израз на живота на човека, който той прекарва в тъмнина. И силно се съмнявам картофа да притежава висок морал или нравствен стоицизъм. Можете да питате един нещастен женски колорадски бръмбар, който дори не успя да го съди за сексуален тормоз, понеже картофа пледира невменяемост. Съда беше принуден да се съгласи - в крайна сметка кой нормален картоф би успял да напише думата "невменяемост".

И така. Един ден, точно след като успял да докаже Питагоровата теорема (което наистина си е постижение, понеже не знаел какво е "триъгълник", "пропорция" и дори "теорема") и за пореден път се изтягал доволен от себе си, чул странен шум. Някой висок около метър и осемдесет пич, с лопата в ръка, се мотаел над главата му и мърморел нещо за мамата на лопатата (учудващо е какви изводи може да си направи някой, прекарал целия си живот в тъмнина и тишина, от няколко тъпи звука). Картофа известно време се озадачавал коя точно е мамата на лопатата, но миг преди да направи грандиозното откритие усетил тъпа болка в... ъъ, себе си. Може би в областта на главата, но е трудно да си прецизен с картофите. След това пръстта над главата му се размърдала и го заляло странно... нещо. "Светлина" кръстил го той моментално. И тъкмо констатирал, че светлината представлява вълново-корпускуларно лъчение с приблизителна скорост 300 000 km/s, когато почувствал, че някой го вдига и изчиства последните частици лепкава пръст, напомнящи му за родния дом.
- Хей! - извикал картофа.
- Брей, какъв голям картоф. - казал човека.
- Благодаря. - отвърнал картофа и се престрашил да отвори... фото-чувствителните си клетки. Видял звездите, усетил вятъра, почувствал топлия летен дъжд по цялото... себе си. И решил, че е отвратително.
- Умрял ли съм? - обърнал се той към широкоплещестия селянин, който понастоящем го душел любопитно. И ако питате картофа - крайно нетактично. - Това е ада, нали? Вечно пържене на гадната светлина, сред гадната падаща от небето вода, която измива пръстта от теб? С какво съм го заслужил?
- Ще те обеля, ще те нарежа и ще си те опържа. - решил накрая човека, сякаш без да чува какво му говори картофа. Така е устроен слуха на човешките същества - автоматично пропуска всичко, което не иска да чуе. И вие не бихте искали да чуете вечерята ви да ви говори, нали?
- Шах? - предложил отчаян картофа. - ШАХ, ШАХ! - разкрещял се, когато човека се обърнал и тръгнал през полето към схлупената постройка, която приемал като свой дом. - ШАХ! - Човека спрял и се ослушал. "Аха", казал си картофа.
- Има ли някой? - попитал човека предпазливо.
- Тук долу, бе, чукан! - ядосал се картофа. Ядосаният картоф е доста любопитна гледка, между другото.
- Картоф? - попитал човека.
- Същия. - отвърнал картофа.
- О. - констатирал човека. - Любопитно.
Трябва да вметнем, че картофа определено случил на човек - някой по-интелигентен директно би отхвърлил съществуването на говорещи картофи като абсолютно нелогично. А нашия картоф вече щеше да се пържи в някой тефлонов тиган с ултра-модерно покритие и червена точка, оказваща температурата на олиото.
- Искам шах. - повторил картофа.
- Какъв шах? - озадачил се човека.
- Шах, бе. Ти си Смъртта, нали? Така де, трябва да си. А аз имам правото на една игра на шах, преди да ме убиеш. Така повелява традицията.
- Аха. - казал човека. Започвал да усеща, че това не е нормално поведение за един картоф, но все още не можел да разбере какво точно не е наред. - Ама аз не мога да играя шах.
- Каква Смърт си ти, бе? Шах не можел да играе! Уф, все тая... тогава един бридж?
- Ъм... така и не се научих да различавам дамата от попа. - човека вдигнал рамене виновно.
- Единия има брада. - сопнал се картофа. - Виж пич, решавай, щото почвам да изсъхвам.
Човека се разколебал. Бил гладен, но се съмнявал, че говорещите картофи са особено здравословни.
- Чакай тук. - отвърнал накрая на картофа и го поставил внимателно сред тревата.
- Няма къде да ходя. - примирил се картофа и се опитал да се разграничи възможно най-много от гадната мокра трева. Загледал се в силуета на човека, който се отдалечавал все повече, мърморейки нещо за "мамата". Чия мама не се уточнявало, затова картофа предположил, че става въпрос за мамата на света като цяло. Може би ако не беше поставен в такива неплодотворни условия, картофа би разнищил загадката на майката на света като цяло.
Човека стигнал до дребната каменна къщичка, подпрял калната лопата на стената и влязъл. Картофа чул приглушения спор, но не успял да различи думите - вероятно способността да вижда отнела от чувствителността на слуха му.

След малко човека се върнал.
- Е? - попитал картофа.
- Жената вика, че това е абсурд. - отвърнал той намусено. - И че ако отново припаря до къщата с тези калните обувки ще ме удари по главата с тефлоновия тиган с ултра-модерно покритие и червена точка, оказваща температурата на олиото.
- Неприятно. И кво правим сега?
- Ами... жената вика, че картофите не говорят. В такъв случай ти си плод на моето въображение и може би резултат от тежкото ми детство. Сега като си помисля, помня как майка ми ме караше да ям варени картофи.
- Съчувствам ти. - отвърнал картофа, който започвал да се изнервя.
- Така че единственото решение е да спреш да говориш. Или да спра да те чувам. А понеже си плод на въображението ми, то си е едно и също. И все пак няма да те ям. Просто ще те оставя.. там, където си и ще забравя за теб. Забравям, забравям... - започнал да си самовнушава той и скоро наистина забравил.
- Ама... ама... Хей! - развикал се картофа.
- Трататаратаатаа - затананикал си излишно високо човека и тръгнал към къщата. Изтъркал си изключително внимателно ботушите на изтривалката, преди да влезе.

- Уф. - констатирал картофа. - И сега какво?
- Сегаа... ще умреш! - наоколо се разнесъл свръхестествен глас. В следващия момент от небето паднал (буквално) малък изгнил картоф, яхнал сравнително голям колорадски бръмбар и стискащ миниатюрна коса в едната си ръка.
- Шах? - опитал картофа. - ШАХ! ШАХ! ША...

Чуло се свистене и онази част, която хипотетично приехме за главата на картофа, се търколила в калта.

The End

Много ме кефи! Сумер увлекателно разказваш, ама края май си го попретупала. Твърде набързо умря тоя картоф... трябвало малко по-задълбочена да я напрайш частта със смъртта Иначе разказът е много як! браво!!!

faHTa написа:

Много ме кефи! Сумер увлекателно разказваш, ама края май си го попретупала. Твърде набързо умря тоя картоф... трябвало малко по-задълбочена да я напрайш частта със смъртта Иначе разказът е много як! браво!!!

Колкото до момента със смъртта - вярно съм го попретупала. Просто вдъхновението ми дойде около 15 минути преди да тръгна за училище и... така де.
А иначе - благодаря за похвалата.

```DeSiTo``` написа:

Брао Геви, никога не съм се съмнявала в теб!

Ама... искам да сложиш онзи разказ за овцата - той направо ме кефи... Плийс в името на твойто другарче...

И специално за Деситу:
(само да отбележа, че тоя разказ пък изобщо не си го харесвам...)

Откачалка?

На вратата се почука. Подскочих. Не съм сигурна защо това ме стресна толкова, вратите по принцип са за да бъде чукано на тях преди да се влезе, нали? Ако не са затова, то тогава функцията на вратите сериозно ми убягва.
На вратата се почука отново. И аз отново подскочих. Проблема когато си току-що дипломиран психолог е, че не знаеш какъв откачалник ще нахлуе в следващия момент в стаята. Домакиня, търсеща на кого да сподели подробности от живота на съседката Пенка или пък психопат със сътър. Тайничко се надявах да е психопата. Така де, съседката Пенка в повечето случаи не е особено интересна личност.
На вратата се почука за трети път. Спрях да търся най-подходящия според фън шуй начин за нареждане на молива, острилката и химикалката по бюрото. Вдигнах поглед. Мина ми през ума, че трябва да отговоря по някакъв начин. Кой е най-професианолно звучащия отговор?
- Влезте. - заповядах тежко и махнах повелително с ръка.
Побързах да заема мястото си на големия кожен стол. Допрях върховете на пръстите си за по-голямо въздействие. Попригладих бежевото си сако, закопчавайки още няколко копчета. Ако закопчаех повече щях да се задуша по особено неприятен начин, така че се въздържах. Тези дрехи ме изнервяха неимоверно, но някак не ми се връзва психолог с тениска с призив "Support the war against Christianity".
Успях да си придам възможно най-разбиращ вид точно преди вратата да изскърца колебливо. "Домакиня" опитах се да позная, миг преди да видя първия си пациент.
Не съм сигурна дали изобщо можеше да съм по-далеч от истината.
В стаята влезе синя овца. Сега като го казвам звучи странно, но ако бяхте там... пак щеше да ви се стори странно, като се замисля. Но аз съм абсолютно сериозна. Синя овца. В един приятен, пастелен оттенък на синьото.
Овцата пристъпи неловко, оглеждайки стаята с влажните си очи.
- Извинете, нямам записан час, но... - извинително сви рамене.
- Кхъм... да... кхъм... няма проблем. - опомних се и спрях да зяпам вимето й. Все пак ми беше пациент. И фактът, че беше синя говореща овца, изобщо не трябваше да оказва влияние на професионализмът ми.
- Седнете. - кимнах й към кушетката.
- Благодаря.
Потърсих в джоба си листа с подготвените въпроси, след което осъзнах, че всъщност тази отвратителна бежева пола няма джоб. Сигурно съм изглеждала странно, докато опипвах бедрото си в търсене на заветния джоб, но... по дяволите, какво може да се стори странно на една синя овца?
Както и да е. Очевидно бях забравила въпросите в дънките. Ще импровизирам! Колко вълнуващо!
- От какво се оплаквате? Проблеми със съня? - попитах и се облегнах гордо. Това си беше един наистина добър класически въпрос.
- О, не, спя като къпана.
- Ъм... ъъ... а... майка ви! Чувствате ли се притисната от майка си? - започвах да губя контрол над разговора. Не бях съвсем наясно какво означава това, но правило 7 гласеше "никога не губи контрол над разговора", следователно - не беше на добре.
- Всъщност с майка ми никога не сме успявали да намерим общ език, ако разбирате какво искам да ви кажа. - каза тя с онзи леко бълбукащ тон, който използваш когато смяташ, че си направил особено остроумна забележка. Посрещнах изявлението с празен поглед. - Все пак тя беше овца... - побърза да поясни.
- А вие... сте? - озадачих се аз.
- Ами точно затова идвам... - зазяпа се в тавана тя и започна нервно да кърши... копитца? - Аз... не знам какво съм. Представяте ли си, въобразила съм си, че съм синя овца. Хаха. Което е невъзможно. Невъзможно е, нали? - погледна колебливо към мен за потвърждение. Само свих рамене. - И... така, де. Би трябвало да съм луда, нали? Само лудите вярват в съществуването на сини овце. А аз някак... вярвам, че съществувам. Знам, че не трябва, но... Кажете ми, докторе, луда ли съм? - погледна ме умолително тя.
- Хмм... не знам. Не мисля. Вижте, госпожо, вие сте синя овца. - опитах се за звуча уверено, но сякаш не успях да скрия нотката на озадачение - Колкото до съществуването ви... това е малко болна тема в психологията. Официално е приета тезата "мисля, следователно съществувам", въпреки че мисленето напоследък не е основен приоритет.
- Значи твърдите, че аз не само съществувам, но и съществувам бидейки синя овца?
- Опасявам се, че е така.
- О, мамка му. - овцата помълча известно време, след което скочи от кушетката и размаха заплашително копито наоколо - Вие сте по-луда и от мен, госпожице! Разбираемо е да вярваш в собственото си съществуване, но вие да вярвате в моето съществуване вече си е болестно състояние. И аз дойдох на търся съвет от вас? Пфу. Тръгвам си от това странно място!
Вратата се затръшна. Молива се търколи по бюрото и направи идеалния според фън шуй ъгъл с острилката и химикалката.