Есета

Едно есе от мене...

За гледането и виждането
Есе
(писано под съпровода на Емил Димитров - Ако си дал)

Нали знаете, че гледането и виждането са две ралични неща и, че не всеки, който гледа - вижда. Когато окoто не иска да види не могат да му помогнат нито очилата, нито светлината.
За съжаление, ние хората виждаме това, което искаме да видим и затваряме очи пред онова, което би ни натъжило или би ни накарало да се почувстваме зле... Поглеждаме нечии тъжни очи, но не се питаме защо са изпълнени с мъка. Всякаш погълнати от мрачното, сиво и претрупано с ангажименти ежедневие се затваряме все повеч и повече в себе си и ставаме все по-слепи за чуждата мъка.
Може би сме преакалено обременени от собствените си грижи и не ни остава време да се замислим дали другите около нас също имат проблеми. А когато се оплакваме един на друг дори не се изслушваме. Сякаш се надприказваме и се състезаваме кой има по-големи проблеми. Не се изслушваме, не вникваме в проблема на другите. Все едно ще се натоварим, ако изслушаме събеседника си. Срещаме познати по улицата и започваме да се оплакваме един-другиму.
Понякога се чудя... Всички питат събеседника си как е, ала малцина се интересуват от отговора. А и може би повечето хора задават този въпрос за да чуят редовното "А ти как си?" и да започнат дългия монолог, обясняващ собствените мъки и тревоги. Питаме някой добре ли е , а когато ни отговори, че е зле се чудим какво да кажем, защото слабо ни интересува. Просто задаваме този въпрос от учтивост. Все по-малко са хората, които са заинтересовани от другите. Може би изразът "Как си?" или пък "Добре ли си?" се е превърнал в клише. Когато ме попитат този въпросаз лично се чудя дали е просто навик на питащия или той наистина се интересува как съм. Всъщност тайно се надявам да е второто!
В културата на модерния американец, например, е заложена репликата "Как си? - Добре съм!". А добавката "А ти как си?" е просто задължителна. От една страна това ми изглежда изкуствено и лицемерно, но пък от друга показва нежелание да се обременяват другите със собствените, лични проблеми, а обратното - предпочитание да се усмихнеш и да напраиш деня им по-ведър.
Гледаме, но не виждаме, четем и слушаме, но не вникваме. Говорим, но не се вслушваме в собствените си думи, какво остава за тези на другите... Понякога, но много рядко се замисляме какво се случва около нас. Най-често преминаваме равнодушни, прочели или чъли, но не осъзнали. Тъпчем на едно място, сякаш нищо не се случва. Не забелязваме дори показното, камоли скритото. Не виждаме очевидното. Как след дъжд капките по листата и тревата блестят като скъпоценни камъни. Смеем се, когато видим прегърнати момче и момиче, а не виждаме как силата на щастието и младостта им огряват целия свят.
Всички знаем колко нещастни са децата без родители или пък тези, които страдат от трудноизлечими заболявания, но се сещаме за тях само по Коледа и Великден, когато текат кампаниите "Българската Коледа" и съответно "Българския Великден". Сякаш през друготе време на годината не са нещастни и не чувстват мъка и тъга. А децата са най-чстите създания. Какво по-себеразрушаващо да прави едно общество от това да не се грижи за бъдещето си в лицето на младежта?!?
А какво трябва да се случи за да видим чуждата болка... Явно в България е необходимо майка да пребие детето си 6 пъти и на шестия някой да се замисли над проблема. И може би повечето от вас са чули или гледали по телевизията как въпросната майка пребива за пореден път 2-годишното си момченце, като му причинява множество травми. Питам се кой позволява да се случи така, че след като едно дете е отнето от майката, която е неспособна да се грижи за него, то отново попада в ръцете й. Трябва ли да се случи необратимото за да прогледнем най-сетне!
Парадокс на нашето общество е, че храним котките и кучетата си с здравословна храна, вчрвайки, че така ще живеят не 10, а 15 години. Автобусът закъснява с 10 минути, ала ще чакаме - вече сме свикнали, докато в Япония при закъснение на метрото с 1 минута шофьорът бива уволнен.Заобикаляме 50 дупки по пътищата, ала и тях вече приемаме за даденост. Токът пира поне веднъж в месеца, но сметките растат.
Както е написал Боб Муурхед в книгата с за проповеди и молитви - "Правим по-големи неща, но не и по-добри. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Пречистихме въздуха, но замърсихме душата!" Това е кратка извадка от много силни думи, които са често цитирани в днешно време.
И най-важното - около нас е пълно с необикновени, невероятни хора, но не ги оценяваме докато не ги загубим. Не казваме на някого, че го обичаме, а после се молим на Бог да го върне при нас за да кажем колко важен е той и че сме готови на всичко за него. Но, уви, вече е късно... За съжаление, има необратими неща!
Както пее Емил Димитров: "Ако си дал на гладния дори трохица хляб от своя хляб. Ако си дал на скитника дори искрица огън от своя огън. Ако си дал, ако си дал, ако си дал от себе си, не си живял, не си живял на празно. Ако си взел от славата на някой друг дори една частица. Ако си чул от клюката и я повториш дори една секунда. Ако си враг на подлия,но го послушаш дори един единствен път. Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш. Дали е трябвало изобщо да се раждаш?"
И в заключение на иначе песимистичното ми есе ще кажа, че има хора, които наистина виждат чуждата мъка, които забелязват малките неща. Тези хора са безценни. Ще добавя и един апел към всички: Обръщайте внимание на малкото, но стойностното в живота, обичайте хората, около себе си, не нехайте за чуждите проблеми и не се примирявайте! ЗА ЕДИН ПО-ДОБЪР СВЯТ!